Топ истории на годината: # 3

През по-голямата част от кариерата си като писател не съм склонен да се включа в „културните войни“, най-вече защото не се вписвам в нито един от двата противоположни лагера. Като атеист не копнея за връщане към традиционния религиозен морал. Като индивидуалист никога не съм подкрепял странните кръстоносни походи на левицата.

неохотен

Най-вече съм се посветил на аргументацията за по-малко правителство, посочвайки провала на социалната държава и предпазвайки природозащитниците от затваряне на индустриалната цивилизация - малки неща като това. О, също така и война - не „културната война“, но война война, от вида, в който хората всъщност се опитват да ни убият.

Така че в по-голямата си част моята позиция по въпрос като гей бракове може да бъде обобщена като: „Можем ли сега да поговорим за нещо друго?“

Отчасти това идва от моята перспектива на малкото правителство, според която някои неща - всъщност повечето неща и на практика всички наистина важни неща - трябва да са извън сферата на политиката. Това определено включва сексуалния живот на други хора, за който бих искал да знам доста по-малко, отколкото е модерно в момента.

Но тази година открих, че макар да не се интересувам от културната война, културната война се интересува от мен. Интересува се от всички нас.

Това е годината, в която ни обслужиха, забелязахме, че няма да ни бъде позволено да застанем отстрани, защото ние няма да да бъде позволено да мисли по различен начин отляво.

Как разбрахме това? Първо, те дойдоха за християните, по правни дела, които имаха за цел да принудят консервативните вярващи да осигурят финансиране за абортивни контрацептиви и да участват в церемониите на гей бракове.

Изложих аргумента защо атеистът ще се бие до смърт за религиозната свобода на християните.

Историята показва, че единственият начин да се борим за свободата на мисълта е да я защитим рано, когато тя е под заплаха за други—Дори хора, с които категорично не сте съгласни, дори хора, които презирате. Така че съм готов да се боря за това за хора, които са много по-лоши, според моите стандарти, от средния ви християнин.

Това е като старата поема от пастор Нимолер, с изключение на този път: „Първо дойдоха за християните.“ Не виждам заплахата от принуда като нещо, което се прави на онези изостанали християни там. Виждам го като нещо, което също толкова лесно може да ми се направи.

И ще бъде, съдейки по принципите, залегнали в кампанията срещу закона за религиозна свобода в Аризона и в заседанията на Върховния съд по делото "Хоби лоби".

В един истински коментар, който бях преобладал да направя за гей бракове в миналото - толкова отдавна, че дори не мога да ви дам уеб връзка за него - обясних своята амбивалентност, като се позова на притеснението си, че левицата използва издайте, за да осигурите имприматур на държавата за хомосексуални връзки, за да могат след това да използват антидискриминационни закони като палка срещу религиозните задържания.

Точно това се случи тази година с пускането на нова светска инквизиция, която дори ще изисква консервативни християнски служители да провеждат гей сватби.

Може би е трудно да си спомним сега, но не много отдавна имаше компромисни предложения за еднополови „граждански съюзи“, които бяха юридически еквивалентни на брака, но под друго име. Гей-активистите съзнателно отхвърлиха тези съюзи, за да изискват конкретно използването на термина „брак“, настоявайки държавата да признае законно и налагане равенството на тези бракове със старомодните, остарели хетеросексуални ....

Накратко, теорията за гей браковете беше теорията за цялата светска левица: обществото и държавата са всемогъщите сили, от които зависи животът на индивида, и най-важната политическа задача - всъщност най-важната задача в живота - получавате тази непреодолима сила на ваша страна. След като придобиете социална и политическа власт, вие се придържате към нея, като правите предпочитаните си възгледи задължителни, катехизис, който всеки трябва да утвърди, като същевременно потиска всички еретични възгледи. В този случай, за да постигнете социално приемане на хомосексуалността, правите утвърждаването на гей бракове задължително, като същевременно официално потискате всякакви несъгласни религиозни възгледи.

Основният проблем с концепцията за свобода на левицата е, че тя всъщност няма такава.

Оперативната концепция за свобода на левицата е, че ви е позволено да правите и да казвате това, което ви харесва - стига да останете в рамките на определен забранен прозорец на социално приемливо отклонение. Целта на кампанията за гей бракове е просто да промени параметрите на този прозорец, като го разшири, за да включи гейовете, странностите, транссексуалните - и да изключи всеки, който смята, че хомосексуалността е грях или който иска да запази традиционната концепция за брак. Тези хора са обявени извън защитата на закона и всъщност ще имат пълната тежест на закона върху тях, докато не се откажат от своите социално неприемливи възгледи.

Въпросът не е дали сте съгласни кои възгледи са или трябва да бъдат социално приемливи. Въпросът е, че това е така не концепция за свобода. Това е режим на контролирани от държавата идеи, смекчен от аморфна зона на официална толерантност.

Това е единствената причина да се интересувам от този спор. Моята собствена позиция по отношение на гей браковете може да се обобщи като: „каквото и да е“. Не бих почувствал нужда да кажа нищо по въпроса, ако не настояването от страна на защитниците на гей браковете, че инакомислещите трябва да бъдат принудени да се подчинят.

Оказва се, че сме били прави, че сме загрижени. Тази година стартира изцяло нова вълна от „политическа коректност“, обявена от странен малък инцидент, известен като „ShirtStorm“. Това беше краткият спор за британски учен, който беше подложен на „женоненавист“, тъй като контролираше кацането на космическа сонда върху комета - огромно научно постижение - докато носеше риза, която се смяташе за обидна за феминистки.

Извадих няколко важни урока от този случай, включително факта, че „Те не просто се стремят към братята.“

За да бъдете обект на обвинения в женоненавист, не е нужно да сте „битка“, която прекарва бирата си, прекарвайки пролетната си ваканция, съдейки за състезания по мокри тениски. Сега те следват отрепки и да, дори хипстърите.

Така че първо дойдоха за християните, после дойдоха за отрепки, после за хипстърите. Нещо повече, „Новата ортодоксия е пълна.“

Това е „политическа коректност“ в нейната най-чиста, оригинална форма: „личното е политическото“. Няма област в живота, където правилното поведение и дори естетическият вкус не могат да бъдат продиктувани от политически грижи. Трябва да ви се каже какво можете да носите, какви песни можете да слушате, какви видео игри можете да играете (което, доколкото мога да разбера, е един от проблемите в GamerGate), какво имате право да кажете на жена, докато върви по улицата (ако изобщо ви е позволено да кажете нещо) и т.н.

GamerGate, между другото, е една история, която не съм коментирал тази година, тъй като не съм „геймър“ и не съм бил от дните, когато сте изтеглили „Doom“ от 3,5-инчов флопи диск, така че аз „ гледах като външен човек, опитвайки се да се справя със случващото се в субкултурата на видеоигрите. От това, което успях да събера, GamerGate е бунт на потребителите срещу журналисти и рецензенти, които продължават да се опитват да наложат дневния ред на „воините от социалната справедливост“ върху своите читатели.

Предполагам, че е по-добре да се запозная с по-фините точки, защото след това имаме „MetalGate“ - опит за опитомяване на музиката на Heavy Metal под политически коректното иго.

И те преследват и децата ви, оплаквайки се от „играчки с пол“. Което ни води до лудата нова граница на съвременния феминизъм, включително нов благоразумен кодекс за сексуално поведение за университетите в Калифорния, който изглежда „сякаш е изготвен от монаси безбрачни“, както писах.

Всичко това прилича на благоразумен неовикторианство, при което сексуалното желание се разглежда като подозрително и опасно, но с модерен феминистки обрат: мъжки пол сексуалното желание е подозрително и опасно.

Сексуалната революция се оказа странен обратен образ на пуританизма. Контракултурата запази същите основни предпоставки - че сексът е мръсен, отвратителен, чисто материалистичен акт без психологически или духовен смисъл - освен че те бяха за то. Така те пометеха старомодните рицарски кодове, елиминираха ролята на университета като помощник in loco parentis, и създадоха култура в кампуса от пиянски щандове за една нощ. Сега те откриха, че тази култура има опасна тъмна страна, особено за младите жени, и те се опитват да създадат нова, модернизирана система за благоразумие.

Не само аз забелязах тенденцията тази година. Феминистките приветстват това като „годината, в която жените се изравниха“, което ви дава усещане за вида на силовата игра, която се случва тук.

Ако това беше и годината, в която журналистиката беше изцяло изпреварена от манията за запазване на „разказ“ за сметка на фактите - най-известното е, че в Университета на Вирджиния изнасилването измама - феминизмът често даваше повествованието, което се опитваха да запазят.

И така, това беше годината, когато научихме, че не можем да преживеем „културната война“, защото те ни я донасят и всеки мъчителен малък аспект от живота ни сега ще бъде преработен, за да ни направи по-търсещи.

Но това е и годината, в която осъзнах, че има основателна причина да скоча с два крака в културната война. Самото нещо, което кара мнозина от нас да не желаят да се включат в битката - фактът, че не се вписваме добре нито с едната, нито с другата страна, е причината, поради която отчаяно се нуждаем.

Излагайки идеите, които най-много бих искал читателите да учат от Айн Ранд, разбрах, че един от най-важните елементи е „третата алтернатива в културните войни“.

Най-голямото нещо, което пречи на хората да честят честно книгите на Айн Ранд, е фактът, че тя не си сътрудничи с много от стандартните категории, които обикновено ни се предлагат ... Може би най-важната категория, на която тя се противопостави, е уловена в израза, „Ако Бог е мъртъв, всички неща са позволени.“ Което означава: ако няма религиозна основа за морал, тогава всичко е субективно.

Културната левица по принцип приема тази алтернатива и се присъединява към субективизма (когато не прекалява с компенсацията, като се насочи обратно към собствения си неопуритански кодекс за политическа коректност). Тогава религиозната десница отговаря, като казва, че единственият начин да се спре вълната на „всичко става“ е да се върнем към тази стара религия.

Това оставя много хора да търсят трета алтернатива. Като защитник на светския морал, точно това предлага Айн Ранд.

Ето защо съм насочил много усилия конкретно към опити да си върна културната висота на науката, която е напълно и незаслужено заявена от левицата. Оттук и моят принос към ФедералистътКампанията за излагане на Нийл де Грасе Тайсън, плиткият гуру на фалшива култура на маниаци, който има навика да играе бързо и свободно с фактите.

Говоренето на висок глас за верността на фактите, като същевременно се заема мантрата на журналистите за „фалшив, но точен“, изпраща посланието, че фактите не наистина ли материя. Важното е театър да бъдете доказателства и про-наука и да гледате отвисоко на опонентите си като невежи, анти-научни долници.

Ако Тайсън изглежда озадачен от критиката към неговите измислици и не го приема на сериозно, той ни казва, че се вижда като шоумен. Не трябва да питаме дали събитията, за които той говори, са реални, измислени или украсени, а просто трябва да се насладим на шоуто.

Това е най-важният научен принцип за спиране на неверието.

Целта тук е да си възвърне науката и кода на рационалността от името на свободата и индивидуализма, което е единственото истинско вероизповедание на „отрепците“.

Отрепки - истинските, а не хипстърските желаещи - прекараха голяма част от живота си маргинализирани и игнорирани. Те не се вписват. Харесват различни неща, мислят и говорят по различен начин, гледат на света по различен начин. И точно поради това те измислят нови идеи, които никой друг не измисля.

Ексцентричният изобретател и нестандартният мислител е един от архетипите на американския индивидуализъм. Ние сме аутсайдери, не спазваме обичайните правила и се стремим да се държим лошо. И така, защо не трябва да сме скептични към патерналистката държава?

Много от нас са, разбира се. Като се имат предвид собствените ми интереси, поне половината от приятелите ми със солидни маниаци са също обективисти. След всичко, Атлас сви рамене е друга книга, която привлича интелигентни млади неконформисти. Но ние се надяваме на деня, когато останалите ни приятели най-накрая осъзнаят къде всъщност принадлежат.

Ето защо написах много повече за културната война тази година, отколкото някога съм очаквал, а горните откъси са само извадка. Стана спешна необходимост да се отблъсне възраждането на тотализиращата политическа коректност, да се създаде място за свободата на несъгласието - и да се очертаят очертанията на това как изглежда трета алтернатива в културната война, която ще бъде една от големите ми задачи за следващата година.

Ако искате да получите такъв вид покритие, докато го пиша, възползвайте се от нашата Празнична разпродажба, особено като страхотен подарък в последния момент за някой, когото цените.

И все пак най-голямата, най-спешната „културна война“ не е вътрешна. Това е битката между цивилизацията и радикалния ислям, която отново избухна в новините тази година. Ще се обърна към този въпрос, когато продължа броенето си с втората по големина история за годината.